Национална АсоциацияБЪЛГАРСКО ЧЕРНОМОРИЕ

Следвайте ни!

Новини

05.01.2015 г.

Енвиронментализмът - заплаха за свободата

 

Енвиронментализмът - заплаха за свободата

 

Нено Димов е роден през 1964 г. в София. Магистър по математика от СУ "Св. Климент Охридски" от 1991 г. Доктор по физика на БАН от 1997 г. Член на работната група на UN/ECE по емисионни инвентаризации. Главен секретар на МОСВ (1997-1999), заместник министър на околната среда и водите (1997-2001), член на УС на Европейската агенция по околна среда (1997-2002), член на преговорния екип за членство на България в Европейския Съюз, народен представител от ДСБ (2005-2009). От 1996 г. развива собствен бизнес. От ноември 2014 г. е председател на УС на Института за дясна политика.

 

Когато се събират хора, за да си говорят за икономика, кръвоносната система на която е енергетиката, за екология и за устойчиво развитие, винаги се стига да разговора за въглеродните емисии и така нареченото „Глобално затопляне", надвиснало като проклятие над главите ни.

 

Аз също ще се спра на този въпрос, защото той започва да придобива размери, които не могат да се пренебрегнат. Човечеството не веднъж е страдало от лековерното си и наивно отношение към, на пръв поглед абсурдни, теории, които са били не просто скъпо струващи, а понякога пагубни и унищожителни. Нека само си припомним горещата война от средата на миналия век и последвалата я студена.

 

Ще разгледам три аспекта на въпроса: научен, икономически и политически. Опирайки се на тях давам изводите, които смятам за разумни.

Научният подход изисква да си поставим ясни въпроси и да намерим максимално убедителни отговори за тях. Без претенции за оригиналност, ще използвам поставените от Патрик Мичел (бивш президент на Американската асоциация на климатолозите) и от проф. Сингър (учен от САЩ) въпроси:

 

1) Настъпва ли изобщо глобално затопляне?


2) Ако отговорът е „ДА", действието на човека ли е причина за него – съществуват ли доказателства „ЗА" и „ПРОТВ"?

За да отговоря на първия въпрос, ще използвам данни и мнения на световни учени и международни организации.

Американският учен Джеймс Хаузер предвижда, че през XXI век, следствие на повишените температури, нивото на морското равнище ще се повиши с 6 метра. Цитирам именно него, защото на него се позовава и световен лидер на енвиронменталистите - Ал Гор. Това звучи катастрофично и с основание плаши. Какво казва по този въпрос ООН – политическа организация, близка до целите на Гор и компания, получаваща финансирането си от тях? Първата международната работна група по климата посочва в своя доклад от 1990 г. покачване през XXI век с 66 см. Втората работна група през 1996г. намалява предвижданията на 49 см. (с диапазон от 13 до 94 см.), третата през 2001г. се отказа от предвиждане, но намали диапазона от 9 до 88 см., а четвъртата от 2007 определи граници от 14 до 43 см. В подобни граници са предположенията и на редица независими от ООН учени. Нещо повече, в третия доклад на ООН се признава: „климатът е само частично предсказуем", „състоянието на науката днес е такова, че могат да се правят само илюстративни примери за вероятни последици", „дългосрочните прогнози за климата в бъдеще не са възможни".

 

Не случайно започвам с докладите на ООН, защото самите те са ненаучни, несистематични и манипулативни. Само ще припомня, че в 3-тя доклад от 2001 г. илюстрацията на безпрецедентното затопляне през XX век бе показано с графика тип „хокеен стик", а в доклада през 2007 графиката изчезна без обяснение. Подходът към учените участващи в работата на работните групи на ООН също е некоректен – в заключителните доклади им се изказват благодарности, без да се споменава за техните възражения, с което се създава грешното впечатление, че са съгласни. Тази констатация правят 10 видни учени от 6 държави, в документ изготвен в Канада през 2007г. и получил одобрителна рецензия на други 54 учени от 15 страни.

 

Какво показва чисто научният подход? За последните 150 години от 1860 г. до днес температурата се е повишила с около 0,60-0,75оС (а не с 2, 5 или 10!). Но както е отбелязано в литературата, половината от измереното повишаване е в периода до 1940 г. От 1940 до 1980 гимаме понижение и после отново покачване. Това изобщо не кореспондира с активността на човешката дейност – изгарянето на твърди горива например. Регионалният подход също е интересен – в САЩ, които могат да бъдат наречени „голяма пещ за твърди горива", затопляне е регистрирано до 1930 г., а след това е започнало охлаждане, далеч по-голямо от това в останалата част на света. В централна Европа измервания показват нарастване на температурите за 100 години с около 0,3оС, като температурите през 2001-2006 г. са сходни с тези от1920-1940г.

 

Освен нивото на морското равнище и температурните разлики, интерес е и поведението на ледниците. Според учените има цикли (спори се върху тяхната продължителност) през които поведението на ледниците е лесно предвидимо. Разглеждайки алпийските глетчери, които са загубили около 60% от обема си след 1850 г., ще видим ,че 20% са загубени през 1855-1890 г., нови 25% са загубите през 1925-1960 г. и едва 5% след 1980 г. Тоест, топенето на ледовете няма връзка с така наречения „парников ефект".

 

Какви са концентрациите на СО2? За последните десетилетия нивата на концентрация на СО2 в атмосферата са се повишили от 0,028% на 0,036%. Данни за нивата на CO2 за периоди от милиони години назад във времето показват, че нивата на CO2 в момента са едни от най-ниските изобщо. Нещо повече, разглеждайки графиките на температурните амплитуди и тези на СО2, за относително дълъг период от около 400 000 години, се вижда, че промените в температурата предшестват (с над 500 години) промените в нивата на CO2. Тази корелация не е задължително причинно-следствена, но ако такава все пак се търси, то логично е да се заключи, че не нивата на СО2 са причина за температурните промени, а обратното. Тук е моментът да отбележа, че СО2 не е сред основните причинители на парниковия ефект. Всъщност водната пара е парниковият газ с най-голям дял в земната атмосфера и допринася за около 95% от парниковия ефект, а тя е почти изцяло с естествен произход – 99,99%)

От 1998 г. насам излизат данни за глобално затопляне на поне още 3 планети от Слънчевата система (Тритон – според учени от Астрофизическата обсерватория Уолъс за 10 години от 1989 до 1998 г. температурата се е повишила с 1,7оС, Юпитер – през 2006 г. се прави предположение, че температурата в различни части на планетата може да се повишава с 5,6оС, Плутон – отдалечаващата се от Слънцето планета е повишила температурата си с 2оС за последните 14 години).

 

Ако на тези планети има повишаване на температурата, дали това не означава, че значителна част, ако не цялото затопляне на Земята през последните 100 години, се дължи на Слънцето или други космични сили, и няма нищо общо с хората?

 

От казаното дотук става ясно, че макар и незначително, затопляне на Земята се наблюдава, но за категорични доказателства, че човешката дейност го предизвиква, не може да се говори. Нещо повече има убедителни доказателства в полза на обратната теза.

 

Икономически анализ:

 

Протоколът от Киото иска да ограничим с 1/3 използването на електроенергия с цел да намалим с 0,05оС температурата през 2050г. Не се наемам да изчисля преките и косвени разходи, целящи крайно съмнителен резултат.

 

Доколкото има само предположения какво би се случило през 2050 или 2100 години, подхода днес е сведен до предпазливост. Всеки разумен човек се опитва да минимизира риска, т.е. е предпазлив. Въпросът е къде е границата на разумната предпазливост. Разумно е да се откажем от скъпа застраховка при малка вероятност за риск. Точно за обратното свидетелства протокола от Киото.

 

Изискванията за добиване на енергия от възобновими източници са още един пример за неразумен подход. Днешното развитие на технологиите позволява добиването на тази енергия, но то е много скъпо. Нещо повече, твърдението, че тази енергия е неизчерпаема и следователно недефицитна не е коректно. За построяването на слънчева или вятърна електроцентрала или за засяване на биомаса са необходими огромни площи земя, която не е неизчерпаема (за да заменим енергията на АЕЦ Козлодуй с изгаряне на биомаса ще са ни необходими около 10% от цялата територия на България). Необоснован е и подхода да се изгаря биомаса, а не въглища – и в двата процеса се отделя СО2. Производството на ток от водни централи също не е без влияние върху околната среда, но е по-малко ефективно от топлоцентралите.

 

С това искам да покажа, че подобна предпазливост е нерентабилна. В човешкия живот всичко се плаща. Плаща се и за предпазливостта.

Има хипотеза за икономическа зависимост между равнището на доходите, т.е. богатството, и качеството на околната среда, която показва, че икономическият растеж само до определен момент влошава околната среда. По-нататъшното увеличаване на богатството спомага за сериозно подобряване и на околната среда, т.е. богатството и техническият прогрес решават, а не създават екологични проблеми. Тази хипотеза не е оборена от енвиронменталистите – те не обичат да се занимават с подробности.

 

   Политически анализ:

 

Споменах за некоректния подход на ООН към учените, участващи в работните групи. Оставих коментара в политическата част защото ООН е политически орган и обслужва определени интереси – в случая това са интересите на енвиронменталистите.

 

Какво всъщност са те – енвиронменталистите? В края на XX и началото на XXI век вече не социализма е най-голямата заплаха за свободата на човек. Най-сериозната заплаха за свободата днес е идеологията на политическото движение заело се с темата за опазване на околната среда, но постепенно превръщащо се в енвиронментализъм нямащ нищо общо с природата. Тази политическа идеология поставя човека като „външен и вреден фактор", по подобие на друга идеология, която поставяше определени раси като „вредни". Приложена в миналото, тази идеология би обвинила човека за предизвиканата от него постоянна екологична катастрофа, превръщайки съществуващата флора и фауна в земеделски култури, която е довела до промени в климата. Енвиронменталисткият подход към природата е подобен на комунистическия подход към икономиката – заместване на свободното развитие на света с централизирано. Всеки подобен подход е утопичен и води до съвсем различни от замислените първоначално резултати. Тези утопии се осъществяват само чрез ограничаване на свободата и диктат на малцинство „знаещи" над мнозинството „непосветени". За тях е важно да се създава чувство на несигурност, предвиждане на голяма опасност или външен враг. Тогава се налага да се действа бързо – без бавните демократични процедури, без анализ на ефекта, разходите и възможните алтернативи, от позицията на единствен източник на истина и прочее.

Целта е да се всее страх сред хората, така че те да са готови да дадат време, пари и власт на енвиронменталистите. Страхът е най-лошият съветник, това е фундаментална истина, която изскача във всяка сфера на дейност на човека. На практика това е по-рафинираният вариант, заместващ оповестяваното преди „светло бъдеще" със страха от катастрофичното бъдеще. Ако хората не са дотам склонни да се жертват днес, за да живеят добре утре, то със сигурност приемат лишенията днес, за да съществуват утре. Това е пътят към драстично увеличаване на държавата, система, която добре си спомняме от близкото минало. Методите също не се различават много.

 

Професор Ричард Линдзън от Масачузетския технически институт предупреждава: " Учени, които се отклоняват от „единствено правилната линия, са свидетели на това как тяхното финансиране изчезва, тяхната работа се осмива, а самите те са очернени и направени за посмешище, изкарани глупаци или по-лошо. В резултат, лъжите за климатичната промяна придобиват достоверност, дори когато вървят срещу науката, която се предполага, че трябва да е тяхна основа." Един от множеството примери е отношението на Датския комитет за научна недобросъвестност, който анатемоса ученият Бьорн Ломборг за изказаните аргументи, че едно глобално затопляне може да е полезно за човечеството (реабилитиран година по-късно). Енвиронменталистите използват финансовия ресурс, за да насочват в желаната от тях посока резултатите от науката, опитвайки се да създадат научен монопол – положение, при което съществува само един купувач и това е държавата. Тогава парите отиват само при тези учени, които се предполага, че ще потвърдят прогнозите за опасните климатични промени. За по-сигурно обобщенията на научните съобщения се пишат от политически най-активните и следователно най-предубедени членове на научните екипи. За този подход свидетелства и бившия министър на финансите на Великобритания Норман Ламонт, който определя като „шокиращи" опитите да се спре финансирането на онези климатолози, които не отстояват „предизвикваща паника позиция".

 

Както във всеки диктат се забелязва и пълзяща цензура. Медиите не пишат нищо през Хайделбергския апел от 1992г., за Лайпцигската декларация от 1996г., които констатират че: „противно на всеобщото убеждение не съществува научен консенсус за значението на затоплянето". Не се говори и за Орегонската петиция от 1998 г., в която се казва: „..не съществува никакво убедително доказателство, че отделянето на парникови газов от страна на човека води към катастрофално затопляне на земната повърхност и промяна на климата". Споменатия Хайделбергския апел е подписан от 425 учени. Към днешна дата е подписан от над 4000 учени, 72 от които нобелисти.

 

Ще си позволя да цитирам четири параграфа от този апел:

 

„Напълно споделяме задачите на научната екология за Вселената, чиито източници трябва да бъдат анализирани, наблюдавани и опазвани.


Настояваме обаче анализът, наблюдението и опазването да се правят въз основа на научни критерии, а не на базата на ирационални предразсъдъци.


Затова предупреждаваме авторитетните лидери, в чиито ръце е съдбата на планетата, за опасността от вземането на решения, основани на псевдонаучни аргументи и на погрешни или несъществуващи данни.
Най-голямото зло, което пречи на развитието на нашата Земя, са незнанието и ограниченото мислене, а не науката, технологиите и промишлеността, тъй като те решават проблемите на човечеството."

 

    Заключение:
Ако попитате някой живял 75-80 години във ферма, дали изменението на климата е най-драматичното изживяване, повлияло върху начина му на работа най-вероятният отговор ще е „НЕ". Преминаването от ралото към трактора, от газената лампа към електричеството, е далеч по-важно. Всички потенциални ресурси се превръщат в икономически единствено чрез човека, чрез неговата изобретателност и неговите усилия. Ограничен, лимитиращ бъдещето на човека може да бъде единствено и само „човешкият ресурс" с неговите уникални способности да превръща потенциалните ресурси в действителни. За да се реализира обаче този „човешки ресурс", се нуждае от свободата да бъде себе си. Днес това означава преди всичко свобода от енвиронменталистите.

 

източник: http://www.vecherni-novini.bg/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0/90-%D0%BC%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0/2007-%D0%B5%D0%BD%D0%B2%D0%B8%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D1%82-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0